Chapter Text
В началото беше Замундата. И Замундата даваше „Бъфи, убийцата на вампири“ и „Зина – принцесата войн“. Тя ги даваше дублирани на български. Те се лееха по интернет кафенетата и в малкото семейни компютри.
И народът научи как живеят в Америката и че там е бъкано с вампири.
Народът научи една шепа гръцки богове, колкото да не се срамува от невежество, когато отидеше в Гърция лятото на море.
Българите бяха доволни.
Парите им отиваха за салам „Кучешка радост“ и хляб за тостер, американско производство.
Преходът беше търпян. Децата имаха „Съседа от ада“ и „Heroes III“. Бащите имаха албумите на „Планета Пайнер“. Майките имаха бразилски сапунки.
Беше тихо. Беше мирно. На никого не му пукаше, че политиците крадат.
Но! Ужас!
От ДАНС казаха: „Нека бъде мрак!“. И нахлуха в Люлин! И взеха сървърите, скоросмъртницата на дядо Славой и киселите краставички!
Windows се актуализира и искаше продуктов код. Office 2003 стана Office 365 със само един пробен безплатен месец!
Малките деца останаха само с шах и пасианс!
Разреваха се! Оставиха таблетите и лаптопите и излязоха навън!
Почнаха да рисуват мъжки полови членове по панелките и да пишат „За Бил Гейтс“ до рисунките си!
България потъна в мрак. Лаптопите бяха забили на промпта за искане на код.
Анонимните бяха победили!
Но! Там, в Лудогорието, една коткарка с девет котки каза „Не!“.
Тя си пусна абсурдите безплатно! Тя обеща по глава на ден, защото трябваше да работи, тъй като котките ѝ са снобари, дето искат само консерви и гранули!
Така се роди ГЪК – Гилдията на Ъндърграунд Книжнина!
AO3 почна да се пълни с истории за любовни връзки между политически опоненти!
DeviantArt почна да се пълни с генерирани рисунки на политици като рептили!
ГЪК беше българите. И българите бяха ГЪК.
Обединени срещу общия враг.
Отказващи да платят за „Моето малко пони“ и „Спондж Боб“ за децата си!
Рептилите вдигнаха цените в „Книгомания“ и „Сиела“.
ГЪК впрегна трима автори да направят любовен роман между Хитлер и Сталин.
Рептилите направиха профилактика на тока в цялата страна точно тогава, когато хората се връщаха от работа.
ГЪК снабди своите писатели с електрически генератори, че чак им ги и монтира!
Рептилите не се отказаха! Но и българите се инатяха.
И някъде там, във вила в Халкидики за сто милиона долара, се сглобяваха новите сървъри на Замундата тайно, че да не бъде опандизен главният главатар на ГЪК.
Мъж с принципи и гадже, което можеше да върти кючеци в шалвари и малко елече.
Неговото име беше Никола.
Той нямаше душа, имаше инат. Той имаше пари, но не ги даваше лесно.
Той се беше принудил да плаща на YouTube, Google, че чак и на Microsoft. Той беше искра в тъмнината. Той поддържаше българщината жива.
Народът шипваше народните изедници – пардон, политиците – и чакаше.
Чакаше да види пак „Пес патрул“ на лаптопа си. Чакаше да му пее Еминем без реклами, докато си чисти колата.
Чакаше да се върне светлото минало.
****
– Пиратбей пак е паднал – каза Ида от ИМЕИ-те, която сега беше главен технолог на ГЪК, защото ако се върнеше обратно в Северна Корея, щяха да пратят и нея, и цялото ѝ семейство до десето коляно в кокошарника.
– Тъжни времена. Хей, Петкано! Как върви фенфикшънът? – попита Идалхо.
Той беше научил български за много кратко време.
Все пак, ако не беше взел български паспорт, щяха да го върнат в Северна Корея, а там, след като беше написал един фенфик за Лидера и една атомна бомба, щяха да го разстрелят още при стъпване на родна земя.
– Добре! Почти написах главата! Българският върколак от Северозапада, Пенко, тъкмо завзе сърцето на британския милиардер Томас! Сега пият чай и ядат бисквитки!
Идалхо кимна.
В това беше проблемът да има женски авторки.
Те обичаха еврогейщина.
Българите мразеха еврогейщина.
Но след като Иво Сиромахов им беше останал единствената алтернатива на сносна цена за кило абсурд, те щяха да се пречупят.
Все пак той издаваше по една книга на година. Най-много две.
Това не можеше да задоволи глада на българите за простотии.
Тези, които вече се бяха отчаяли, отидоха в Royal Road и почнаха да четат РПГ-та за Дънджън Корес и хентай на английски.
Други пък почнаха да четат фенфикшъни за „Игра на тронове“, които или бяха по-добри от оригинала, или поне имаше надежда да бъдат завършени.
Нещо, което на оригинала липсваше.
– Добре! Продължавай! – каза Идалхо.
– Шефът е пуснал фенфик за Бойко Борисов и Макрон! – кресна една нова стажантка в писането на фенфикшъни. – Аз имам още малко да понапиша, ама…
– Мария, пръстите по клавиатурата! Не си си изпълнила членския внос от една глава на ден! Ще ти вземем електрическия генератор и доставката на парфюми от Avon! – сопна ѝ се Марк.
– Ама… шефе… – изстена Мария.
– Пиши, мила – каза ѝ Ида, която беше малко по-дипломатически настроена. – Хиляда думи са. Нищо работа. Вярно, с четири пръста пишеш, ама ще се справиш!
Тя се обърна към Марк.
– Как върви играта? Обещали сме на хората да им я пуснем безплатно до Великден!
Марк сведе глава.
– Ами, то кодът е готов. Ама художниците не искат да рисуват за без пари. Искат поне 300 евро само за да скицират главните герои! Затова сега си правим картини с Gemini и Chat GPT, ама те невинаги се получават. Лъскави са, ама вече получихме три шльокавици на надписите и един герой, дето имаше шест пръста на едната ръка и пет крака.
Ида въздъхна.
– Няма как – каза тя с примиримостта на човек, който се готви за саможертва. – Свържете се с DeviantArt и намерете някой, дето да нарисува играта за 300 евро и една каса бира. Такъв ни е бюджетът.
Марк се почеса зад врата.
– Ми те вече всичките използват изкуствен интелект. Може би ако намерим някой скъсан студент от Художествената академия, дето няма за парно, и го приберем в бункера и му дадем хубав таблет, може и да се съгласи да ни нарисува играта.
Ида махна с ръка.
– Търси! Ама да не вземеш да намериш някой, който ще вземе да узурпира България, че ни отидоха паспортите! Знаеш ги какви са художниците! На такива не можеш да вярваш! Те са вълци, а ние ще ги пуснем в кошарата. Ех, да ни пази Бог.
Марк кимна. Имаше познати в София.
Знаеше, че един отритнат художник можеше или да си предаде труда за каса бира, или да обзаведе българската армия с танкове и да води речи, чиято ефективност беше равна на това дали кебапчетата и хлебчетата, давани на площада, бяха горнооряховска скара с кетчуп, или купени от бензиностанция.
Светът беше мрачен.
Рептилите бяха победили.
Анонимните бяха в кол центрове или хакери на държавна издръжка.
Беше им тежко. Беше им жално.
Но борбата продължаваше!